Изглежда, че природата сама си избира ония, чрез които иска да ни проговори. Изглежда, че най-ярките литературни страници задължително трябва да минат през проверката на отрицанието, за да заемат своето истинско място в духовната биография на човечеството. За щастие талантът – освен всичко друго – означава и самозащита. Той винаги ще намери сили да подаде зеления си кълн през пластове от глуха съпротива и враждебно мълчание, за да разтвори своя разкошен цвят.
Житейската и творческа съдба на големия руски и съветски поет Сергей Есенин (1895–1925) може да бъде още едно от безспорните доказателства за тази неизтребимост на всяко изстрадано изкуство. Започнал с блясък и всеобщо признание творческия си път в годините преди революцията, по-късно преосмислил и приел нейните идеи за своя лична истина, приживе смятан за приемник и продължител на Пушкиновата слава, в продължение на десетилетия той ще познае и усойната сянка на мълчанието, и грубия калъп на една нормативна догматика, в която крехката му и деликатна лирика няма да може да се побере.
Върху много от кориците на Есениновите книги се откроява силуетът на обикнатата от поета руска брезичка. Този красноречив символ подсказва един от най-чистите извори, които подхранват вдъхновението на Есенин: руската земя с нейните изгреви и залези, широки пролетни разливи и трепетни брезови горички, звън на шейни и преспи сняг, които смесват земни и небесни звезди. Но това не изчерпва лириката на поета. В същото време тя е драматичен разказ за човешките лъкатушения и заблуди в дни на остри социални сблъсъци и конфликти, когато светът обръща лице към слънцето. Тя е наболял вик за повече хармония в живота, за човешко съпричастие и любов, за равновесие между ума и сърцето. Не случайно в едно от стихотворенията му ще срещнем толкова обемната и многозначителна метафора, че призванието на поета е да венчава бялата роза и черната жаба.
Надмогнал времето и временните неразбирания, поетът Сергей Есенин ни остави творчество, което го приобщава към най-добрите хуманистични традиции на великата руска литература. В епохата на панелна самота той и занапред ще ни подсеща да не забравяме природата, под самолетен грохот и промишлен тътен ще ни връща към забравените уроци по човешка искреност, към интимно доверителния шепот, който скъсява разстоянието от човек до човек.

Иван Николов