Смирненски. Поезия. Проза.

Христо Измирлиев (Смирненски) е роден на 29 септември 1898 г. в Кукуш. Тогава българският град още е под турско робство. Първите четири класа Христо учи в Кукуш, а през 1908 г. отива в София и заживява при дядо си. Не успява да продължи образованието си в столицата, защото дядо му умира. Завръща се в Кукуш, изпълнен с впечатления от свободна България. В разгара на Балканската война, Кукуш е освободен, но свободата се оказва твърде кратка. Кукуш е заплашен от нашествие на гръцки части. Гражданите бягат от града. Сред бежанците е и семейството на Христо, което се установява в София. Току-що навършил 16 години, Христо става сътрудник на хумористичния вестник „К’во да е”. През 1916 г. той вече публикува в списанията „Българан”, „Художествена седмица”, „Смях и сълзи”, „Барабан”. Само за една година се превръща в един от най-популярните хумористи. През 1917 г. за първи път той се подписва с псевдонима Смирненски. Същата година се записва за юнкер във Военното училище, което напуска след участието в сраженията срещу Войнишкото въстание от 1918 г. Първото му стихотворение с типична за Смирненски поетика – „Първи май”, е отпечатано в „Червен смях”. Пак там той публикува знаменитите си творби „Червените ескадрони”, „Улицата”, „Утрешният ден”, „През бурята” , „Йохан” и др. За изключително кратко време Христо Смирненски променя облика на българската литература. През 1922 г. издава стихосбирката „Да бъде ден”, която се разграбва. В нея са поместени неговите шедьоври „Братчетата на Гаврош”, „Старият музикант”, „Цветарка”, „Жълтата гостенка” и „Улична жена”. В края на 1922 г. Смирненски с други свои съмишленици започва да списва сп. „Маскарад”. По същото време създава и „Зимни вечери” и „На гости у дявола”. През пролетта на 1923 г. лекарите  откриват, че е болен от туберкулоза. Благодарение на грижите на родителите си поетът се подобрява и продължава да пише. В края на май отпечатва „Приказка за стълбата”, която ще се окаже последната му публикувана творба. На 18 юни 1923 г. той издъхва.