Елин Пелин. Разкази

Димитър Стоянов (Елин Пелин) е роден на 18 юли 1877 г. в село Байлово, Софийско. Публикува за първи път разказа си „Мило е отечеството” в сп. „Войнишка сбирка”. По същото време публикува разказа „На майчина гроб” и стихотворенията „Зима” и „Привет” в ученическото списание „Извор”. През 1896 г. кандидатства в току-що откритото Рисувално училище в София. Проваля се на изпита и не се записва.  През 1897 г. за първи път подписва стихотворението си „Тихи тъги” с псевдонима Елин Пелин. Следващите две години прекарва в Байлово, където написва някои от най-добрите си разкази – „Ветрената мелница”, „Напаст божия”, „Гост”, „Изкушение”, „Пролетна измама”. През 1899 г. се установява в София. През 1903 г. постъпва на работа в Университетската библиотека. Тази и следващата му длъжност в Народната библиотека му осигуряват възможност да сътрудничи на печата и да издава книги. През 1904 г. издава първи том на своите „Разкази”. Година по-късно издава и хумористичния сборник „Пепел от цигарите ми”. Писателят заедно с Александър Божинов става най-ярката фигура в хумористичния кръг „Българан”. През 1911 г. Елин Пелин издава втория си сборник с разкази и повестта „Гераците”. Втората повест на Елин Пелин – „Земя”, е наградена от Министерството на народната просвета за най-добро белетристично произведение през 1922 г. От средата на 20-те години до 1944 г. писателят е уредник в новосъздадения музей „Иван Вазов”. Най-известния си роман за деца в две части – „Ян Бибиян” и “Ян Бибиян на Луната”, Елин Пелин публикува в началото на 30-те години на 20 век. Освен него той пише детските книги „Златни люлки”, „Песнички”, „Кумчо Вълчо и Кума Лиса”, „Сладкодумна баба”, „Приказки и басни” и др. През 1936 г. Елин Пелин завършва „Под манастирската лоза”. Тази книга отнема на писателя почти три десетилетия. През 1940 г. Елин Пелин става председател на Съюза на българските писатели и редовен член на Българската академия на науките. Умира в София на 3 декември 1949 г.